Конфликтът Израел–Иран днес: ескалация, жертви и непредсказуемо бъдеще

 

От средата на юни 2025 ситуацията в Близкия изток излезе от сферата на заплахите и влезе в директна, кървава фаза. Израел и Иран вече не водят прокси конфликти чрез Ливан, Сирия или Хизбула – те си разменят преки ракетни удари, дронови нападения и атаки срещу ключова инфраструктура. Това не е просто геополитическа конфронтация, а истинска война, в която цивилните се оказаха първата жертва. 

 

Израел започна с мащабни и координирани удари по територията на Иран. Целите не бяха само военни бази и ядрени съоръжения, а и комуникационни и медийни центрове, включително сгради на националната телевизия, стратегически телекомуникационни хъбове и радиостанции в Техеран, Исфахан и Шираз. Този ход беше разглеждан като опит за дестабилизиране на вътрешното информационно поле на Иран и ограничаване на вътрешната координация. Израелските изтребители и дронове унищожиха съоръжения, при което загинаха и цивилни служители, журналисти и технически екипи. Реакцията от страна на иранските власти беше незабавна – обвинения във “военно престъпление” и обещание за отмъщение. 

 

Иран отговори с масирани ракетни атаки по израелска територия. Удари бяха нанесени в и около Тел Авив, Бат Ям, Яфа, а най-тежко пострада градът Беер Шева, където ракета удари болницата „Сорока“, причинявайки десетки ранени. Деца, лекари и медицински сестри бяха сред пострадалите. Въпреки че част от крилата на болницата бяха евакуирани, щетите бяха сериозни, а операцията за спасяване на оцелели – хаотична. Израелският кабинет веднага отвърна със заявка, че ще разшири военните действия, ако атаките по гражданска инфраструктура продължат. 

 

Загиват и от двете страни. По предварителни оценки към 20 юни броят на загиналите ирански граждани и военни надвишава 650 души, а в Израел цивилните жертви са поне 24, с над 200 ранени. Ударени са жилищни блокове, болници, училища. В Иран множество сгради в Табриз, Исфахан и Керманшах са сринати от въздушни удари. От израелска страна също има разрушения, най-вече в южните части на страната и покрай границата с Йордания. 

 

Международният отзвук е разпокъсан. САЩ към момента се въздържат от пряка намеса, но реториката на някои техни представители намеква, че ще застанат зад Израел при “фундаментален риск за сигурността”. Русия, Китай и Турция призовават към незабавно примирие, но двете страни изглежда са влезли в спирала, от която няма лесен изход. 

 

Най-притеснителното е, че все повече удари са насочени не просто към военни цели, а към социалната тъкан на обществото – болници, медии, комуникации. Това е психологическа война, целяща да парализира способността на отсрещната страна да реагира, да мисли стратегически, да води вътрешна координация. Израел и Иран не просто си нанасят щети – те опитват да извадят един от друг от строя за дълго. 

 

Всички данни сочат, че ситуацията ще се влошава. И двете страни твърдят, че няма да отстъпят. Израел цели да неутрализира напълно иранската ядрена програма, докато Иран разглежда всяка атака като акт на национално унижение, което изисква яростен отговор. Преговори на този етап не се водят. А най-тежките удари, както винаги, остават върху онези, които нямат участие в решенията – обикновените хора, чиито животи се сриват за секунди. 

Безполезни неща, които хората най-често купуват

 

Колко често се е случвало да си кажем „Това ми трябва!“, да го купим... и да не го използваме изобщо? В ерата на онлайн пазаруването и социалните мрежи, сме заобиколени от изкушения – продукти, които изглеждат страхотно, но нямат почти никаква стойност в ежедневието ни, или поне и за повечето от нас. Сред най-честите „безполезни“ покупки, които все пак ги правим, са:

Готварски уреди като машина за домашен сладолед или пък за мини понички. Звучи вкусно, нали? Истината обаче е, че след първото използване, ако е имало такова, подобни уреди отиват в дъното на шкафа. Защо ги купуваме? Рекламите създават илюзията, че ще станем готвачи за уикенд – но реалността е по-различна.

Декоративни предмети без функция като непрактични свещници, фигури, плакати с мотивационни надписи. Проблемът е, че те често не допринасят за уюта, а просто заемат място и събират прах.

Вдъхновени от новогодишни обещания или инфлуенсъри, често купуваме и фитнес уреди, които не използваме по предназначение, но пък стават отлични закачалки за дрехи.

И като заговорихме за дрехи – много от тях също купуваме без да имаме нужда, само защото са „намалени с 50%“. После ги намираме с етикет в гардероба година по-късно.

За да избегнем такива импулсивни покупки, психолози съветват да изчакаме 24 часа, преди да закупим нещо непланирано, да направим списък с нужни неща и да се придържаме към него и да преценим стойността спрямо употребата – ще го ползваме ли поне 5 пъти?

Трансгенерационната травма – тежестта, която не е моя

 

Понякога усещам необяснима тежест. Сякаш нося върху раменете си чужди страхове, чужди загуби, чужди битки. Дълго време се опитвах да намеря логично обяснение – дали е просто стрес, дали е нещо в мен, но усещането оставаше, като сянка, която не знам откъде произлиза.

Тогава открих родовата терапия. Разказаха ми за трансгенерационната травма – за начина, по който преживените от поколенията назад загуби, страхове, предателства, бедност, войни не изчезват с времето, а се запечатват в енергийното поле на рода. Достатъчно е някой преди нас да е изживял нещо тежко и неизказано, за да продължи тази болка да се предава – като ехо, като невидима нишка, която преплита живота ни, без дори да подозираме.

В началото ми беше трудно да го приема. Как така нещо, което не съм преживял лично, може да тежи върху мен? Но колкото повече наблюдавах себе си и хората около мен, толкова по-ясно виждах повтарящите се модели. Сценарии, които сякаш никой не избира съзнателно, но се случват отново и отново. Убеждения, които нося, без да помня откъде са дошли – че нещо трябва да се заслужи с трудности, че щастието винаги има цена, че успехът носи самота. Блокажи, които ме спират, усещане за застой, което няма логично обяснение.

Родовите травми се предават не само като истории, но и генетично – отпечатани в клетките ни, в начините, по които реагираме на света. Всичко, което предците ни не са успели да излекуват, остава в наследството ни – не като съдба, а като програма, която управлява живота ни, докато не я открием.

Тогава разбрах – не е карма, не е проклятие, а просто несъзнателен цикъл, който се повтаря, докато някой не избере да го спре.

Започнах да работя с тази тежест. Спомних си за думите, че травмата спира, когато се освети. Когато най-накрая я погледнеш в очите, осъзнаеш откъде идва и кажеш: „Това не е мое. Благодаря за уроците, но избирам друго.“ Започнах да разплитам възлите – с родови практики, с осъзнати избори, с прошка към тези, които са живели преди мен.

И малко по малко тежестта започна да намалява. Чуждото си тръгва, моето остава. Силата се връща. Животът става по-лек.

Няма по-важна работа от това да изчистим полето си – за себе си и за поколенията напред.