Живея за себе си и не чувствам вина

Научих се да казвам „не“, научих се да правя разлика между „трябва“ и „искам“, научих се да се уважавам себе си, да живея за себе си и не чувствам вина. Щастлив съм. Това не ме прави егоист, а човек, който най-накрая е взел живота си в собствените си ръце и го живее така, както смята за добре.

За повечето от вас тази свобода сигурно изглежда плашеща. И за мен беше така до скоро, но се случи нещо, което ме разтърси и извади от дълбоката летаргия. Осъзнах, че животът, който водя, не е моят. Бях го превърнал в проекция на очакванията на обществото и това беше грешка. Казах си: дотук! Просто бях уморен да поставям чуждите нужди пред своите и да обяснявам, да се оправдавам защо съм постъпил спрямо моите виждания.

Промених начина си на мислене, освободих се от оковите и което е по-важно – започнах промяната. Беше ме страх, нормално е при всяко ново нещо, изпълнено с неяснота. Не знаех как ще устоя на „трябва“ и ще го трансформирам в „искам“. Е, случи се. Престанах да се извинявам, че следвам своите желания и за много мои „приятели“ се превърнах в немислимо нагъл тип. Постепенно вината, че искам да бъда щастлив и да разполагам с времето си, изчезна.

Една от следващите ми стъпки беше да спра да бъда вечния донор на енергия. С времето се научих да разпознавам кои хора наистина се нуждаят от мен и кои ме ползват само като кошче за душевни отпадъци. И, о, чудо! Неслушайки и ненатоварвайки се с чуждите терзания, аз също спрях да се оплаквам и да нося буреносния облак над главата си.
Превърнах в свое верую факта, че не дължа никому нищо и никой не ми е длъжен за нищо. Трудно е, но си заслужава всяка малка стъпка и спечелена победа над себе си.