Пресъхващи реки, напрежение между държави, и дори вътрешни спорове за достъп до язовири – всичко това се случва тихо, под повърхността. България, която някога изглеждаше богата на водни ресурси, започва да усеща колко е уязвима. А когато жегите се удължават и валежите се свиват, всяка капка се превръща в политически въпрос.
Когато бях дете, лятото значеше буйни реки, мирис на мокра трева и студена вода по коленете. Днес, в края на август, по коритата на Марица и Тунджа често остава само пясък. Българските реки, които десетилетия осигуряваха живот на цели региони, вече не достигат дори за нас – а какво остава за съседите ни.
През последните години Балканите се превърнаха в един от най-бързо засушаващите се райони в Европа. Летата стават по-дълги и по-горещи, а валежите – все по-редки и краткотрайни. В същото време хиляди фермери в Гърция и Турция продължават да разчитат на водите, които извират в България. Това, което доскоро беше естествено сътрудничество, днес се превръща в политически и икономически въпрос с нарастваща острота.
Най-спорният пример е река Арда. В продължение на 60 години България беше длъжна да подава определени количества вода към Гърция по силата на старо репарационно споразумение. След изтичането му през юли 2024 г. темата излезе от бюрократичните документи и влезе в новините. За първи път страната ни подписа временно търговско споразумение, което предвижда компенсации за подадените водни обеми – включително под формата на електроенергия. На практика България вече продава вода на южната си съседка, вместо да я предоставя безвъзмездно.
Но докато Арда има поне някакво решение, по Марица ситуацията е далеч по-напрегната. В последните лета долното течение на реката пресъхва, а турски и гръцки земеделци настояват България да отпуска допълнителни количества от язовирите в Родопите и Стара планина. София обаче отказва, позовавайки се на ниските водни запаси и нуждите на собствената си енергетика. Турция дори заговори за „водна война“, след като оризовите полета около Одрин останаха без напояване.
Тези спорове не са просто дипломатически търкания. Те са предупреждение за бъдещето – време, в което реките ще имат граници не само на картата, а и в количеството живот, което могат да поддържат. България има привилегията да е източник на голяма част от водите, които текат към съседите, но това идва с отговорност. Всяко изпускане на язовир вече се мери не само с литри, а и с политически риск.
Докато температурите растат, а снегът по върховете намалява, битката за вода на Балканите тепърва започва. Ако някога нашите реки са били символ на обединение, днес те се превръщат в тест за зрялост – дали ще можем да управляваме общите ресурси с разум и взаимна изгода, или ще ги превърнем в поредното поле на напрежение. Водата има памет – и ако не се научим да я пазим, тя просто ще си тръгне.
Няма коментари:
Публикуване на коментар